Среща

на Жоро

Разтърсваща за мене тази среща беше.
Познавах те от снимки и писма.
А когато срещу мен стоеше, знаех -
пред мен е вече сродната душа.


В очите тъмни се оглеждах
и знаех, че си прям и откровен.
Дълбоката тъга от тях струеше,
а исках радост да ти дам в този ден.


Животът, казваш ти, е бил безсмислен:
детето скъпо е далеч от теб.
Огледай се и знай, че не е свършил-
той дава знак за щастие напред.


Отвориш ли очите, ще откриеш
красиво утро, цъфнали цветя.
Приятелят е винаги до тебе,
подаващ своята ръка.


Сърцето щом разтвориш, ще усетиш
как слънцето навлиза с топлина.
Годините пред тебе са пътека,
по която ще закрачи любовта.

В търсене на...

Боли ме! Болката не стихва!
Уморена пак се връщам у дома.
Нощта е тъмносиня и разгръща
копринен плащ над своите деца.


Тъй тихо е! Луната свети,
огряла нежно сребърна тъма.
Любовно гали вятърът листата,
а аз стоя в стаята сама.


Къде си ти? Дали ще те открия?
Душата плаче с морския прибой.
Ще продължавам да те търся,
докато намеря теб - в мраз, в зной


да покориш остатъка от нежност в сърцето ми,
усмивката - изстрадано добра,
ръцете - плахо леки, погалващи
лицето с много чувство и мъничко тъга.


Уверена съм! Зная, че ще бъде
светът по - хубав в идните ни дни,
когато ще намерим свята обич-
една за двама. Нека не боли!

Животът мой

В безумна обич, мрак и самота
животът ни минава неусетно.
Прогледнала веднъж, ще разбера,
че чувството, обзело безпроблемно
душата ми, е тихата тъга,
гнездо си свила в сърцето наранено.


Тя винаги приема друга форма:
децата ни, поели своя път,
а ний ще търсим неуморно
там две ръце, които да държат


една съдба, едно любящо рамо -
което в нужда да ни подкрепи
и тихо да нашепва в съня ни:
"Ела, любима, тук до мен седни".


И като лястовиците, които
в живота свой са винаги по две,
мечтая да се слея в птиче ято,
но не сама, а с другия до мен.


Тогава ще поема с пълни шепи
любов и мъка, обич и печал,
за да споделям с другия до мене
животът свой, и неговият.

Нека бъде
приказка
без
край!

Не се скривай

В дълбокото, в тъмния мрак,
гдето облаци мъка люлеят,
две звезди, мойте очи, дават знак-
те за тебе с болка копнеят.


Ситен дъжд храни обилно земята-душата ми,
капките - те са мойте сълзи.
Не се скривай под навеса на суетата си,
а длани към мен протегни.


И слънце върху хоризонт далечен
палитра от цветя ще разстеле;
дъгата мокра е, и колоритна,
сълзите изведнъж ще предаде.


И ще се слеят славееви песни,
душата ще разтвори пълна гръд,
защото мъката ще е отнесена-
дълбоко - там, където няма скръб.

Приятели

Там някъде, в тъмните нощи,
на масата с нежни цветя
остана самотна без срещи
единствено тя - тишина.


Два стола и маса квадратна,
две чаши с искрящо вино.
Покривките бели досадно
напомнят какво е било:

усмивки и спор до безкрая,
унилост и жалък копнеж,
стремеж да открият оная-
Любовта, във сърдечен летеж.

Летеж, но без ясна посока-
два свята, две тъжни луни,
две цели, сърца тъй различни,
но биели в ритъм един.

Пътеки пред тях се разстилат-
живот от цветя и сълзи,
но спомена двама ще пазят
за туй те какво са били.