Животът мой

В безумна обич, мрак и самота
животът ни минава неусетно.
Прогледнала веднъж, ще разбера,
че чувството, обзело безпроблемно
душата ми, е тихата тъга,
гнездо си свила в сърцето наранено.


Тя винаги приема друга форма:
децата ни, поели своя път,
а ний ще търсим неуморно
там две ръце, които да държат


една съдба, едно любящо рамо -
което в нужда да ни подкрепи
и тихо да нашепва в съня ни:
"Ела, любима, тук до мен седни".


И като лястовиците, които
в живота свой са винаги по две,
мечтая да се слея в птиче ято,
но не сама, а с другия до мен.


Тогава ще поема с пълни шепи
любов и мъка, обич и печал,
за да споделям с другия до мене
животът свой, и неговият.

Нека бъде
приказка
без
край!